адв. Димитър Ангелов

В текста на чл. 125 Търговският закон (ДВ бр. 14 от 15.02.2011 г., в сила от 15.02.2011г.) е предвидил хипотези за прекратяване на участие на съдружника в дружеството с ограничена отговорност. Алинея първа на същия член предвижда случаи на прекратяване на участието, които стоят извън волята на самия съдружник и са пряко обвързани с настъпването на различни факти – юридически и житейски.

Интерес и противоречия предизвиква на практика текстът на алинея втора – „съдружникът може да прекрати участието си в дружеството с писмено предизвестие, направено най-малко три месеца преди датата на прекратяването”.

Това е една хипотеза, при която законодателят е позволил на съдружника, желаещ да напусне дружеството, да направи това като изрази тази своя воля пред дружеството в лицето на неговия върховен колективен орган – общото събрание. Напускащият съдружник следва да отправи писмено предизвестие. Предвидената форма е опростена – за нейната валидност не се изисква някаква специална верификация – достатъчен е писмено обективираната воля на съдружника да бъде адресирана и получена от общото събрание. На практика това означава изпратено чрез поща, куриер, факс, e.mail уведомление (начинът следва да е уговорен в устава на дружеството) на адреса на управление на дружеството, в текста на което се съдържа изрично и недвусмислено волеизявление, което да предизвести останалите съдружници за напускането.

Как следва да се уредят отношенията между съдружниците след получаване на това предизвестие.

След като имаме налице редовно изпратено и получено предизвестие законодателят е предвидил един значително дълъг срок от три месеца, през който съдружниците да предприемат съответните действия за уреждане на взаимоотношенията помежду си и между тях и между тях и напускащият съдружник. Очаквано е да бъде свикано извънредно общо събрание, което да потвърди напускането, да вземе решение как ще бъдат уредени имуществените взаимоотношения с напускащия съдружник, както и как ще бъдат разпределени дяловете на напускащия съдружник между оставащите съдружници.

В случай, че не направят това, съдружниците ще бъдат принудени да изтърпят действието на напускането по силата на закона като допуснат по партидата на дружеството да съществуват неразпределени дялове, които няма да имат своя притежател. От този проблем обаче законодателят не се интересува и е оставил въпроса без изрична законова регламентация.

Съдебната практика правилно приема, че - от една страна - ефектът на прекратеното членствено правоотношение се счита за настъпил автоматично с изтичането на тримесечния срок и – от друга -  въпросът за уреждането имуществените взаимоотношения между съдружниците е последващ въпрос и не бива да се приема като предпоставка за напускането на съдружник.

Противното би означавало на практика предвидената правна възможност по чл. 125 от ТЗ да остане без практическо приложение в случаите, когато липсва надлежна воля на оставащите съдружници в тази насока. Законът цели в тази хипотеза напускането на единия съдружник да остане само и единствено посредством волеизявление на напускащия, което може да бъде съпроводено, но не и ограничено от волята на останалите съдружници.

В противен случай институтът на напускането с предизвестие би останал един мъртъв текст в закона. /В т.см. вж.: Решение 21/19.01.2011г. на Апелативен съд Пловдив, постановено по т.д. (В) 51/2011г./

СЪГЛАСИЕТО НА СЪПРУГА ПРИ ПРОДАЖБА НА СЕМЕЙНОТО ЖИЛИЩЕ

адвокат Димитър Ангелов

Новият Семеен кодекс (ДВ, бр. 47 от 23 юни 2009 г., в сила от 01.10.2009 г.) в разпоредбата на своя чл. 26 поставя едно съвсем ново за българското право кумулативно изискване в новелата на този текст. Това изискване е съпрузите или единия от тях да нямат друго жилище, което като условие е добавено към едно от двете алтернативни условия - наличието на съгласие от другия съпруг и разрешение от надлежния районен съд. Условието съпрузите или единият от тях да нямат друго жилище е ново за българското семейно право и доразвива съществуващата правна уредба по смисъла на чл. 23 от СК (отм.). Законодателят е въвел допълнителното кумулативно дадено условие – наличието на друго общо или лично жилище. Така съгласието на другия съпруг или разрешението от районния съд добавен кумулативно към неналичието на друго жилище образуват един фактически състав, който трябва да бъде изпълнен, за да е налице правомерно разпореждане със семейното жилище.

Създава се един практически проблем, който все още не е намерил своето коректно разрешение в съдебната практика. Когато двамата съпрузи са живели до раздялата си в семейно жилище, което е собственост само на единия съпруг, то съпругът-собственик би могъл да се разпореди със семейното жилище като закупи някакво „друго” жилище и така формално да изпълни законовата предпоставка  да е налице друго жилище. С последваща сделка съпругът би могъл да се разпореди със семсйното жилище и то без ад е нарушил закона. Дотук добре. На практика обаче новозакупеното „друго жилище” може да се окаже напълно неизползваем имот (напр. апартамент, който се намира в неудобен или опасен за живеене квартал, в лошо състояние, в опасна сграда и пр.) и така въпреки наличието на „друго жилище” по смисъла на закона, може да се окаже, че това жилище всъщност равнозначно на липса на такова. Законодателят обаче не се е престрашил да „завиши” изискванията към другото налично жилище като е премълчал дали това жилище следва да се намира в състояние и качество близко или по-добро от това на семейното жилище.

Така се създава опасност от установяването на порочна практика, както житейска, така и съдебна. А именно: при влошени отношения между съпрузите, чрез простото формално изпълнение на законовата норма - придобиването на друго жилище  –  се нанася вреда на другия родител. Има обаче опасност да се нанесе вреда на ненавършилите пълнолетие деца, в случай, че те са поверени на родителя-несобственик. Вредата на децата се нанася чрез лишаването им от възможността да живеят в досегашното си жилище при същите или приблизителни условия на живот.

Когато законът мълчи по даден правен въпрос, задължение на съда е да тълкува законите и да правоприлага не строго формално, а при спазване духа на законите, правилата на морала и най-вече – при съблюдаване интересите на децата.

След като съпругът-собственик е сключил две последователни сделки, които сами по себе си са валидни и произвеждат целените правни последици, за другия съпруг остава открит пътя за защита на интересите си пред гражданския съд с искане за прогласяване на нищожността на отчуждителната сделка поради заобикаляне на закона.

При решаване на този казус съдилищата се подвеждат по старата нормативна уредба и някои състави са склонни да приемат, че това е случай на нищожност поради липса на съгласие, а не поради заобикаляне на закона. Такова разсъждение, въпреки че изглежда логично, е неправилно и не може да бъде следвано. При създадената ситуация със умишлено закупено „друго” (но неизползваемо) жилище и веднага след това продадено семейно жилище, формално няма нужда от съгласието на другия съпруг, съгласно чл. 26 от Семейния кодекс. Това не е хипотезата на „липса на съгласие” – тъй като такова не се изисква. В този случай са налице две валидни сделки, които в съвкупността си водят до „заобикаляне на закона” на основание чл. 26 ал. 1 пр. 2-ро от ЗЗД, а именно: чрез позволени правни сделки се постига един непозволен законов резултат – отчуждаване на семейното жилище като се заобикаля изискуемото от закона „съгласие” на трети лица – другия съпруг или районния съд. И това се прави на практика с ясното съзнание, че това съгласие няма да бъде дадено.

Тук неправилно съдът би се изкушил да се позове на практика на ВКС – Решение № 1115/20.10.2008г. пост. по гр.д. 4475/2007г., което обаче е било постановено от ВКС при действието на отменения Семеен кодекс от 1985г. Цитираната практика на ВКС е създадена при различна фактическа и правна обстановка и при действието на различна законова регламентация. Позоваването на тази практика на ВКС е неотносимо към разглеждания казус.

Към момента не е налична съдебна практика, която да изгради еднакво тълкуване на тази норма на закона и съответното й приведждане към фактическата обстановка на изложения казус, така че правоприлагането по подобен род случаи да бъде еднозначно сведено до ограничаване на злоупотребите напрактика и нецелесъобразното отчуждаване на семейни жилища.