Новият Семеен кодекс (ДВ, бр. 47 от 23 юни 2009 г., в сила от 01.10.2009 г.) в разпоредбата на своя чл. 26 поставя едно съвсем ново за българското право кумулативно изискване в новелата на този текст. Това изискване е съпрузите или единия от тях да нямат друго жилище, което като условие е добавено към едно от двете алтернативни условия - наличието на съгласие от другия съпруг и разрешение от надлежния районен съд. Условието съпрузите или единият от тях да нямат друго жилище е ново за българското семейно право и доразвива съществуващата правна уредба по смисъла на чл. 23 от СК (отм.). 
Законодателят е въвел допълнителното кумулативно дадено условие – наличието на друго общо или лично жилище. Така съгласието на другия съпруг или разрешението от районния съд добавен кумулативно към неналичието на друго жилище образуват един фактически състав, който трябва да бъде изпълнен, за да е налице правомерно разпореждане със семейното жилище.

Новият Семеен кодекс (ДВ, бр. 47 от 23 юни 2009 г., в сила от 01.10.2009 г.) в разпоредбата на своя чл. 26 поставя едно съвсем ново за българското право кумулативно изискване в новелата на този текст. Това изискване е съпрузите или единия от тях да нямат друго жилище, което като условие е добавено към едно от двете алтернативни условия - наличието на съгласие от другия съпруг и разрешение от надлежния районен съд. Условието съпрузите или единият от тях да нямат друго жилище е ново за българското семейно право и доразвива съществуващата правна уредба по смисъла на чл. 23 от СК (отм.). Законодателят е въвел допълнителното кумулативно дадено условие – наличието на друго общо или лично жилище. Така съгласието на другия съпруг или разрешението от районния съд добавен кумулативно към неналичието на друго жилище образуват един фактически състав, който трябва да бъде изпълнен, за да е налице правомерно разпореждане със семейното жилище.

Създава се един практически проблем, който все още не е намерил своето коректно разрешение в съдебната практика. Когато двамата съпрузи са живели до раздялата си в семейно жилище, което е собственост само на единия съпруг, то съпругът-собственик би могъл да се разпореди със семейното жилище като закупи някакво „друго” жилище и така формално да изпълни законовата предпоставка  да е налице друго жилище. С последваща сделка съпругът би могъл да се разпореди със семсйното жилище и то без ад е нарушил закона. Дотук добре. На практика обаче новозакупеното „друго жилище” може да се окаже напълно неизползваем имот (напр. апартамент, който се намира в неудобен или опасен за живеене квартал, в лошо състояние, в опасна сграда и пр.) и така въпреки наличието на „друго жилище” по смисъла на закона, може да се окаже, че това жилище всъщност равнозначно на липса на такова. Законодателят обаче не се е престрашил да „завиши” изискванията към другото налично жилище като е премълчал дали това жилище следва да се намира в състояние и качество близко или по-добро от това на семейното жилище.

Така се създава опасност от установяването на порочна практика, както житейска, така и съдебна. А именно: при влошени отношения между съпрузите, чрез простото формално изпълнение на законовата норма - придобиването на друго жилище  –  се нанася вреда на другия родител. Има обаче опасност да се нанесе вреда на ненавършилите пълнолетие деца, в случай, че те са поверени на родителя-несобственик. Вредата на децата се нанася чрез лишаването им от възможността да живеят в досегашното си жилище при същите или приблизителни условия на живот.

Когато законът мълчи по даден правен въпрос, задължение на съда е да тълкува законите и да правоприлага не строго формално, а при спазване духа на законите, правилата на морала и най-вече – при съблюдаване интересите на децата.

След като съпругът-собственик е сключил две последователни сделки, които сами по себе си са валидни и произвеждат целените правни последици, за другия съпруг остава открит пътя за защита на интересите си пред гражданския съд с искане за прогласяване на нищожността на отчуждителната сделка поради заобикаляне на закона.

При решаване на този казус съдилищата се подвеждат по старата нормативна уредба и някои състави са склонни да приемат, че това е случай на нищожност поради липса на съгласие, а не поради заобикаляне на закона. Такова разсъждение, въпреки че изглежда логично, е неправилно и не може да бъде следвано. При създадената ситуация със умишлено закупено „друго” (но неизползваемо) жилище и веднага след това продадено семейно жилище, формално няма нужда от съгласието на другия съпруг, съгласно чл. 26 от Семейния кодекс. Това не е хипотезата на „липса на съгласие” – тъй като такова не се изисква. В този случай са налице две валидни сделки, които в съвкупността си водят до „заобикаляне на закона” на основание чл. 26 ал. 1 пр. 2-ро от ЗЗД, а именно: чрез позволени правни сделки се постига един непозволен законов резултат – отчуждаване на семейното жилище като се заобикаля изискуемото от закона „съгласие” на трети лица – другия съпруг или районния съд. И това се прави на практика с ясното съзнание, че това съгласие няма да бъде дадено.

Тук неправилно съдът би се изкушил да се позове на практика на ВКС – Решение № 1115/20.10.2008г. пост. по гр.д. 4475/2007г., което обаче е било постановено от ВКС при действието на отменения Семеен кодекс от 1985г. Цитираната практика на ВКС е създадена при различна фактическа и правна обстановка и при действието на различна законова регламентация. Позоваването на тази практика на ВКС е неотносимо към разглеждания казус.

Към момента не е налична съдебна практика, която да изгради еднакво тълкуване на тази норма на закона и съответното й приведждане към фактическата обстановка на изложения казус, така че правоприлагането по подобен род случаи да бъде еднозначно сведено до ограничаване на злоупотребите напрактика и нецелесъобразното отчуждаване на семейни жилища.

Адв. Димитър Ангелов